Procheti.com

Файлове от Философия

Общо 23
Обществени науки
  • Лекции по философия

    Познанието има социокултурно детерминиран характер.Теория на познанието или гносеологията изследва природата на неговото развитие,пътища за постигане на обективно-истинно значение.Една от нейните особености,утвърдила се в развитието на европейската философия,след новото време,се явява поразителна тематична устойчивост на гносеологическата проблематика:субективно и обективно,емпирическа и теоретическо,сетивно и рационално,вцеобщо и единичното-така е във философско-гносеологическата тематика през последните 3 века.В началото на 20в. се изменя съществено проблемното поле на гносеологията,като в него са вкючени вече нови,нестандартни идеи и въпроси.Това е свързано преди всичко с постигнатите фундаментални научни открития,обусловили проявата на
  • Основни принципи на характерологията

    Съ­че­та­ни­е­то от те­зи три свой­ства да­ва осем ба­зо­ви ха­рак­те­ра, ка­то при все­ки чо­век при­със­тват в сте­пе­ни от 1 до 10 ­съ­отв свой­ства. Емо­ци­о­нал­ност - това е свой­ство­то на на­шия ум­ствен жи­вот да из­пит­ва­ме по-го­ля­мо или по-мал­ко сът­ре­се­ние вслед­ствие на въз­при­я­ти­е­то на оп­ре­де­ле­но вън­шно съ­би­тие. Емо­ци­о­на­лен е то­зи, за ко­го­то ед­но сла­бо драз­не­ние е дос­та­тъч­но да про­из­ве­де оп­ре­де­лен ефект. Не­е­мо­ци­о­на­лен е то­зи, към ко­го­то тряб­ва да се при­ло­жи сил­но драз­не­ние, за да се по­лу­чи съ­щия ефект. Съв­сем   не­е­мо­ци­о­на­лен  чо­век   не съ­щес­тву­ва. Все­ки по­каз­ва емо­ци­о­нал­ност в оп­ре­де­ле­на сте­пен. Основ­ни­те кри­те­рии за емо­ци­о­нал­нос­тта са: чо­век да стра­да по­ра­ди ни­щож­на при­чи­на; да ре­а­ги­ра бур­но на ду­ми или жес­то­ве без зна­че­ние; да пре­у­ве­ли­ча­ва зап­ла­ха­та от ед­но съ­би­тие; да пре­у­ве­ли­ча­ва дреб­ни фак­ти; да из­пол­зва сил­ни из­ра­зи без нуж­да и т. н. Или емо­ци­о­нал­ни­ят чо­век е им­пул­си­вен, ожи­вен, нес­по­ко­ен, раз­драз­ни­те­лен, скло­нен да из­пол­зва сил­ни из­ра­зи. До­ка­то не­е­мо­ци­о­нал­ни­ят е спо­ко­ен, с бав­ни реф­лек­си, лес­но прис­по­со­бим, хлад­нок­ръ­вен, с рав­но нас­тро­е­ние. Актив­ност - актив­на е та­зи лич­ност, ко­я­то до­би­ва сме­лост при на­ли­чи­е­то на пре­пят­ствие и ко­я­то от са­мо се­бе си е пред­раз­по­ло­же­на към дей­ствие, до­ка­то в об­рат­ния слу­чай лич­нос­тта се обез­ку­ра­жа­ва и ста­ва не­ак­тив­на, щом срещ­не съп­ро­ти­ва.
  • Археология на символизма

    Емблема – от старогръцкото „емболон”, съставна от „ем”=върху, над и „бал”=поставям. Първоначално, в зората на ставането на дори предгръцката цивилизация, в епохата, когато се зараждало грънчарството и керамичната или теракотената индустрия, с тази дума означавали онова парче глина, поставено в края на трудовия процес върху вече завършеното, готовото и приело цялостност изделие, най-вече за украса, като един декоративен елемент. Първоначално точно това е било значението на думата. Но тъй като това декоративно парче се поставяло точно в края, то сякаш завършвало целокупният процес по създаването на цялото изделие и сякаш увенчавало завършекът, целостността на изделието. И тъкмо като такъв завършващ и отчитащ целостността на изделието предмет, емболонът се превърнал в знак на целостността и завършеността на дадено нещо. Тук се изключва всякаква аналогия между това парче, от една страна, и изделието, от друга. Тук е приликата и разликата между символа и емблемата – символът притежава относителна аналогия или безусловност спрямо означаваното, докато емблемата няма никаква такава връзка на аналогия – нейната цел е единствено да изтъкне завършеността и целостността на един предмет
  • Реторика

    Реторика (от гръцки ρήτωρ (rhêtôr, ретор) — оратор, учител) е умението, дарбата или изкуството да се говори добре; науката, която се занимава с изучаването на умението да се говори умело и убедително пред публика. Реториката възниква още в древността, като получава силно развитие в Древна Гърция и Рим. Тя е едно от трите свободни изкуства наречени още тривиум, като другите две са диалектиката и граматиката. Едни от най-известните оратори от тези времена са Демостен и Цицерон. През Средновековието реториката се развива предимно като наука за фигурите. В днешно време в Америкa към средата на 20в възниква течение наречено Нова реторика. Принципите на реториката са поставени още в древността. Учебниците по реторика, макар и малко от тях, са запазени - тези на Аристотел и особено на Квинтилиан, са учебно пособие и сега.
  • Философия на историята - част 2

    Ноуменът е нещо в себе си, то не е от опита и затова е непознаваемо. Филосфията не е познание за природата като цяло, а е познание за априорните форми, под които ни се явява явяващото се (феноменът). Или, инвариантното на априорните форми. Така битието не е светът на вещите –тогава битието е начин на връзките на понятията и съжденията. Когато тези връзки се отнасят до природата – там цари причинност. Когато се отнасят до нравствеността – тогава има свобода (а не причинност). Следователно, вън от нас съществува свят, но начинът, по който го възприемаме зависи от човешката природа, т.е. познанието е субективно познанието се изгражда от априорната способност на човека. Следователно априорните (доопитни) форми предопределят нашето познание. Разсъдъкът черпи своите закони не от природата, а й ги приписва.
  • Философия на историята - част 1

    Неокантианството критикува Кант „отдясно”, т.е. елиминиране на всички материалистически елементи. То е и реакция срещу ирационализма и позитивизма (натурфилософията). Неокантианците са убедени, че философията може да бъде (строга) наука. Вилхелм Винделбанд (1848 – 1915) – той прави основно разделение на природни науки и културни (духовни) науки. Природните науки се занимават с единното – с това, което е, лишено от противоположности, постоянно и повтарящо се. Целта им е разкриване на законите на аподиктичното (необходимото) – на това, което Е; което е обект на опита
  • Душата на човека – Аристотел

      изградена от природни елементи и подчинена на природните закони. Душата-първото философско учение за душата се нарича анимизъм-душата е независима същност , отделена от тялото и способна да управлява всички живи и неживи предмети , тя има нематериален произход. Според учение всичко , което съществува в света , притежава душа.  Натур философското учение тълкува душата като материално явление, наред с всички други такива. Основава се на схващането за света като изграден от три основни начала-вода, въздух и огън. За носител на душата се считало огненото начало и на нея се приписвала функцията за движението. Основоположници на атомистическото учение са Левкип и Демокрит. Според него светът е изграден от множество малки неделими частици, наречени атоми, а най-малките и най-подвижните от тях са атомите на душата. Аристотел в своя трактат “ За душата” обяснява възприятието, паметта, мисленето, сънищата и т.н. с динамиката на атомите. Идеалистическото обяснение на душевните явления е , че душата е безсмъртна и след смъртта на тялото поема отвъден път към други светове , нематериална ,
  • Антична философия

    Парменид пръв разделя мисълта от сетивата в процеса на познание.За него светът на мисълта е различен от света на сетивата. Парменид пръв създава учение за Битието.Според него битието е едно, неизменно, неподвижно,неделимо,еднородно,вечно и съвършено. С този възглед за битието философската мисъл на древна Гърция открива метафизичния свят.Този свят не възниква,както учи митологията, - той е вечен.Той е недостъшен за сетивата,а само за мисълта,за умозрението
  • Що е философия ?

    Характерна особеност на познанието е неговото проективно-конструктивно начало.Става въпрос по точно за това,че някои понятия на съвременното естествознание са лишени или просто нямат обективно-реален референт,въпреки че имат „работещ” познавателен смисъл. Познавателната дейност е винаги насочена към постигане свойствата на едни или други обекти с помощта на особена система от излуствено създавани предмети-посредници, подчиняващи се на специфични социални закони на функциониране и носещи в себе си определен обществен познавателен опит.С помоща на изкуствените предмети-посредници субектът възпроизвежда други обекти. Цялостната познавателна дейност обаче не протича еднопосочно,само като субект-обектно отношение,а задължително включва и субект-субектни взаимодействия, които са винаги ценностно ориентирани. Поазнавателната дейност има също относителен праг на разпредметяване както по отношение на обектите, така и по отношение на субекта,спрямо неговите „дремещи’ неподдаващи се все още на пробуждане потенций.Прагът на разпредметяване е винаги относителен,подвижен,защото самото познание е в нвпрекъснат процес на промяна.
  • История на семиотиката

    Етимология на „емблема” – родствен термин на „символ” – от „емболон” – глагола „балон” – хвърлям, слагам, поставям, а „ем” = след това. Първоначално е била част от езика на грънчарите – с нея са означавали завършека, целостността на своето изделие, но в момента, когато в знак на завършеността поставят някакъв детайл – той се поставя в края и подчертава характерната цялостност на завършеността. Има връзка между символ и емблема – за емблемата не е необходимо да притежава някакъв образ – тя може да само детайл – тя представя характера, естеството на вещта, докато при символа имаме просто физическо изображение на един предмет от друг предмет, основано върху изобразителното им подобие. Етимология на термина „текст” – както и родственият му термин „наратив” първоначално съществ. „текстум” няма нищо общо със семиотика – означава „плетиво”, „плетка” и е език на тъкачите и плетачите – но в единия случай се сплитат нишки, а в другия – знаци. Така текстът означава съвкупност от знаци  носи всички характеристики на всеки знак – представителност, изобразителност и т.н. „Наратив”  е негов синоним – от лат. „нарацио” – разказвам, казвам за нещо. Наратив е разказ или преразказ, повествование за нещо станало през времето. Но когато имаме повествование събитието се излага във времето така, както то е протекло във времето.